Предговор на „Тракийските Хроники“

от Цветан Гайдарски
Ползата от обнародването на сборника от свещени книги – “Тракийските хроники”, е несъмнена и вечностна, тъй като богатите плодове от безценната информация, която се предоставя сега чрез него на всеки родолюбец, ще се берат не само в нашето съвремие, но и за много лета напред. Българският Патриот ще има възможност не само да навлезе, но и да обходи надлъж и нашир необятната свещена територия на своето духовно отечество, която става негово достояние по съвсем нов и уникален начин чрез публикуването на тези древни свещени текстове. Ще опознае Татковината си вече чрез Езика Свещен на нашите деди и чрез Силата на онази Реч „омайна”, на която сам Бог е нарекъл имената и същностите на битието, в което съществуваме. Читателите ще навлязат в онези съкровени измерения на духовната ни Родина – светата утроба на българските автохтонни (коренни) родове, които извират от най- дълбоката древност на човешкия род. Ще се запознаят със свещените начала на човечеството, с Първолюлката на най-древната човешка цивилизация и култура, оплодила народите с Безсмъртното знание.
За изследователите в областта на историята и историографията, документите, за които иде реч, попълват досегашните „бели петна” и празноти в древната ни история (не само българската, но и на цялото човечество), като представят нов автентичен материал, ценен за нейната цялостна систематизация, при което началата на нашата държавност се изместват с хилядолетия назад в дълбоката древност, простиращи се до митичните времена на тракийския епос. За разлика от публикуваните досега фрагментарни чужди описания на древните ни владетели и само някои изолирани техни дела (споменавани мимоходом и то в ракурс и трактовка, обслужващи възвеличаването на чужда култура и държавност), в този сборник намираме за първи път свидетелството на родни български (тракийски) автори, които ни разкриват ценни подробности и интимни страни от възходите и паденията на нашите предци, отразени през погледа на съвременниците и съобщностниците – съучастници и свидетели на голяма част от събитията (от първа ръка, направо от извора), както и пряко черпещи от родовата памет, чрез достигналото до техни дни писмено духовно съкровище на родните хронисти, творили преди тях.
Другата страна, която за първи път се разкрива пред очите на българския читател, е автентичната Вяра на праотците му, както като себенаричане и идентичност, според свещения Божествен език и имена, така и като Първооткровение за сътворението на космоса и управлението на историята като божествена антропогенеза на духовното човечество. Читателят ще разбере защо праотецът му се е нарекъл Българин, и какво е дълбокото сакрално значение на този етноним, според праезика “вдъхнат” ни от Божеството. За хората с християнски убеждения преоткриването на автентичната Вяра, съхранила българската идентичност, ще бъде особено уникално и безценно преживяване, защото ще се убедят сами, че произходът на българското самосъзнание и родова идентичност е неразделно свързан с генезиса на християнската църква и вероизповедание. Дори нещо повече – българското народосъзнание е възникнало като осъзната принадлежност към Бога и Неговата общност, като мисия на бого-избор на светлоносци и съработници в “правенето” на Божествената история и новораждането на одухотвореното човечество.
Че освен Новозаветно, има също и Старозаветно Християнство, което е едно уникално и напълно тракийско явление, става веднага очевидно от “Тракийските хроники” (както и от многобройните артефакти, запазени по нашите земи – виж поредицата “Тракийското писмо декодирано” 1,2,3,4; и “Тракийският орфизъм за напреднали”), защото именно те свидетелстват, че Вечният Завет между Христа-Бога и първородните ни отци е бил многократно нарушаван, но в последствие също възстановяван и препотвърждаван във времето преди и след идването на исторически въплътения Христос. От литературните и археологически доказателства става пределно ясно, че Иисус е Богът-Творец и Вседържител в Тракия, много преди евангелското благовещение и апостолската проповед за очовечения Господ и Спасител. И ако въплътеното Божие Слово, проявено по-късно в Християнската църковност, донася до всички народи и човеци спасителния път и ученичество, то Същата Божествена Реч, изявена в Тракийската народност много векове преди това, представлява самия Закон и същевременно всемогъщ Законодател, проявяващ се в природата на микро- и макро-космоса, и управляващ мирозданието именно чрез силата на Своите Божествени Думи.
Следователно, от уникалните религиозни възгледи и могъщи духовни технологии, засвидетелствани в книжовните паметници, обнародвани в Сборника, следва да направим сериозна ревизия и преоценка на т.нар. “езическо” минало и “бесовски суеверия”, в които са били набедени нашите прадеди от представителите на по-късния „правоверен” византийски ортодокс. Защото от документите, поместени в Сборника, става ясно, че Бог-арите, не биха могли да бъдат наричани „чуждоезични (т. е. езичници!)” спрямо Бога, понеже именно те говорят и пишат (измежду всички народи!) на Речта Божествена, която пресътворява всеки ден творението и човешкото битие. От свещените текстове в това издание и от етимологията на етнонима ни, осъзнаваме дълбоката пропаст и несъвместимост между древно-гръцкия философско-религиозен светоглед, с неговия езически пантеон от многобройни “богове” и “богини”, мислени по “човешки образец”, и тракийското автентично Богооткровение за Единия Скрит Бог, разпрострян в цялото творение на безбройните видими и невидими светове, където неговите многообразни проявления и манифестации чрез ангелофанията на Думите Му, съставляват видимата картина на Неговата невидима Слава. Тук е важно да се отбележи, че Това Божествено наследство и призвание на бого-посветените в Тракия, не само не противоречи, нито противостои ни най-малко на Бого-откровението на старозаветните пророци на Израил (в Палестина), но точно обратното – става без нито едно противоречие – явно за всички, че с идването на Новозаветното учение на Христовите апостоли, се разрушават стените на разделението между двата дяла на Бого-откровението (в Тракия и Израил), защото вярата, и на едните, и на другите, се разбира вече като вяра в един и същ Бог, от Когото: “… людете ядоха (манната) и пиха (вода от канарата) в пустинята…” , сиреч от Този, Който е разпрострян всред всички и за всички, според както е и писано: “всичко е сянка, а същността (тялото) е Христос”. Името на извечния невидим Бог (Който стана видим за човешкия род в Лицето / Ипостаза на Спасителя), се даде на всички: „Явих им Името ти, Отче…”, за да призовават (тракействат) Неговото Спасение и Царство.
Божественото Първооткровение на човешкия род, съхранено от Първородните и предадено на поколенията след тях, достига до нас от Свещената Земя на Тракия, неподправено, без прибавки или отнемания от чуждоземни учения, без намесата на противната цензура на мракобесието. Материалните доказателства за това (прибавени към свидетелството на Духа) се намират по най-древните артефакти на човешката цивилизация и писменост, където Името Божеско и Божествените Послания са записани върху глина, камък, дърво и свитъци от кожа и папирус, като вечни свидетели, “говорещи” ни от надписи в пирамиди, храмове и гробници, издигнати от предците ни в пределите на Стария свят – все паметници, устояли във времето и пространството на материалната реалност. Цялата литературна традиция на древния ни Език (в по-късни времена наречен „бог-арски”, сиреч „божествено-сътворяващ”) запазва и разгръща съкровищата на Премъдростта, дарени от самия Бог от самото начало на човешкото битие, и съхранени в Свещената територия и Първодом на човечеството.
Текстовете от сборника “Тракийските хроники” развенчават широко разпространената заблуда относно Християнството като „юдейска секта”, и опровергават фалшивата доктрина за някаква-там „юдео-християнска” цивилизация – понятия, измислени твърде късно и напълно непривични и чужди за древните последователи на Живия Път. Всъщност, оказва се, че именно юдейската религия е изградила своите учения и практики върху вторични тълкувания (днес описани в Талмуда, съставен от сборниците Мишна и Гемара – религиозни предписания и обсъждания от юдейските равини на тема: законодателство, етика и легенди) и частни интерпретации върху по-древните свещени книги, написани от международен елит от пророци (от които мнозина родом – тракийци) – всички те бидейки пратеници-разпространители на Ре-лигията на Ре-чта Божия (Словото Божие), венец на които се явяват и Христовите апостоли. Всъщност именно проповядването на Христос от ранната Църква е напълно в традициите на най-древното Божествено Първооткровение на Словото и Първоезика, така отпечатало се върху човешкото същество и общество, че докато има Писменост и Човешки Говор, докато има цивилизация и пренос на знания, Христовото Учение ще бъде винаги актуално и вечно живо. От кристално-ясната картина за духовните откровения и практики на Боговдъхновената Вяра, които се разкриват пред нас в книгите от сборника, читателят ще разбере, че всъщност Богооткровението за Троичния Бог е най-древната Божествена Теология, съхранена и практикувана в Тракия в обожанието и богопоклонението пред Бога-Син, станало основание на всички по-късни форми на монотеизъм, включително и на вярата на Авраам и Моисей.
Това, че Христос (Дионът) Исус е древният монотеистичен тракийски Бог, може да озадачи и шокира мнозина читатели, които лековерно са почерпили цялото си знание за Бог и религия от публичното си основно образование и “сърфирането” си в интернет. Такава констатация, обаче, не е следствие от екзотично-глуповати сензации на антихристи, като романчета от типа “Шифъра на Леонардо”, но е научен и богословски факт, почиващ на сериозни и задълбочени основания, както документално-исторически, така и културно-цивилизационни, отразени в настоящия сборник от свещената литература на предците ни. Те са подкрепени и с неопровержимото свидетелство, което идва от собствените Думи и Дела на самия Бог, описани в Св. Евангелие, където Сам Той свидетелства пред слушателите си, че Е същото познато още от Едем на Тракия, Божество: “Аз съм Истинската Лозница…” – едно недвусмислено себеразкриване като Дионът Иисус (Дионисус) – Бога на Тракия, обявен от гръцките профани за техен „бог на виното”. Това обяснява откъде идва Причастната формула, завещана на апостолите Христови по време на Тайната вечеря, когато Господ установи светата Литургия, тъй като тя очевидно не е юдейска практика по произход, тъй като общуването и съобщението с Бога посредством Неговата Кръв и Плът, е абсолютно нетипично за който и да е вид юдаизъм и се счита за богохулство от “правоверните” юдеи. Такъв подход, обаче, е напълно типичен за Тракия, където за разлика от кървавите жертвоприношения, присъщи за еврейското храмово служение, става преосъществяването (превръщането) на безкръвните приноси на хляба и виното, в Тяло и Кръв Божии чрез призователните и сътворителни формули в Христовото Тракийско Богослужение. Така познатата Мистерия на Божия Син в Тракия (която датира от хилядолетия преди християнското благовестие), представлява мистично жертвено отдаване от самия Бог на самия Бог (на Себе си), в което Жертвеният Бог-Агнец, заклан от създанието на света, мистерийно чрез Тракействането, споделя с човешкия род частите от Тялото Си (напълно според орфическата традиция в Тракия, но също и според тази на християнската ойкомения). Това космическо събитие, многократно повтаряно в Христовите мистерии, се случва в историческото време и пространство само веднъж (еднократно) – във физическата действителност на историческия акт на Христовата кръстна Жертва, чрез която човечеството унаследява Бога в Божествената “Плът и Кръв”, в Която се ражда Църквата (Съборът на светиите). При тази мистерийна инициация, човешкото и Божественото се съединяват духовно в една свещена симбиоза като „человечески дял във Божественото естество” и „Божествен дял в человеческото естество”, каквото Богопознание е не само нехарактерно, но дори напълно немислимо за юдаизма. Точно такъв род Богопознание, обаче, е напълно типично за мистичното Богословие на Тракийската хероика и трансформация (метаноя), където Орфическото участие в Божественото Естество (имащо своята приемственост в Апостолското учение за покаянието и трансформацията в последователя на Бога-Син) представлява единението с Божия Дух и “ставане храм” (Орфей – на тракийски означава „храм”) на Божия Дух. Този мистериален акт е възможен само в приемането на Христос Иисус от посветилите се Нему, като съсъди-обиталища на Вездесъщия Бог – напълно според традицията на светите оракули-пророци (на тракийски „оракул” означава „уста на Бога”) на Дион Иисус. Новораждането от “вода и Дух” в учението на Спасителя можем да умозрим и придобием само в контекста на раждащия Божий Дух, познат в Тракия като Рея („раждащата Словото”), Духът-Майка на Божия Син Дион-Исус. За посветения орфически християнин това придобива смисъл, лично тъждество и преживяване в Божеското семейство, като участие в идентичността на Богородица – Св. Дева Мария, чието Име на тракийски – „Ма-Рея” ни разкрива Тайната на мястото (Ма-) на Светия Дух Животворящ (Рея ). Знаменателните Думи на Спасителя от евангелския разказ: “Аз съм Светлината на света… Ходете в Светлината, за да станете синове на Светлината…” още веднъж интимно разкриват и отъждествяват Иисус със Слънцедатния Бог на Траките („Дион-Исус” означава буквално „Слънцедатния Исус”), известен още като “Слънцето на душите” и „Възкресението-Исус” .
Свещената територия на Тракия и нейната Духовност имат една аксиома, която доказва Христоявлението като орфическо Богоявление. “Духът на пророчеството е свидетелството за Иисус” – разкрива Ангелът на светия апостол и тайновидец – Йоан, любимия Христов ученик, написал книгата на Апокалипсиса, според видението и откровението, дадено му от Него. Християнството, от Едем и до века, е единствената пророческа Ре-лигия (на Ре-чта Божия), която разкрива замисъла на Провидението, сиреч Промисъла на Божествения Субект-Личност, Който, ако и да е извън времето и пространството, каквито ние ги познаваме (т.е. Той е трансцендентен), пак явява и случва Своята Воля “вътре” в пространството и времето на нашето измерение и действителност, според Предузнанието и Предопределение на Своята Божественост и Всемогъщество. “Христос е същият вчера, днес и вовеки”- това са думи на св. ап. Павел, които най-добре обясняват защо евангелските исторически събития са предварително познати на орфическите адепти. От случващото се в пророческите мистерии много преди идването на Спасителя в Израил (в Палестина), посветените траки са знаели това, което предстои да се случи исторически в света, тъй като то вече се е случило в реалността на Битието на Бога, защото каквото “става” на небесни (духовни) места, непременно ще се сбъдне на своето време и в земните измерения. Затова и Господната молитва („Отче наш”) е призоваване на Волята, Царството и Името Божии, които са „на небесата”, за да “слязат” (и се случат) „на земята”. Същата духовна взаимовръзка “по тракийски”, е много точно засвидетелствана и в битийната драма на първочовека Атам (отразена в книгата “Атам” от настоящия сборник). “Аз Съм, Алфа и Омега, казва Господ Бог, Който Е, и Който е Бил, и Който Иде (Който ще Бъде), Всемогъщият…” (Апокалипсис / Откровение на св. ап. Йоан) – казва Богът Исус Христос, Вседържителят на всемира, явен в историята на вселената и човечеството.
Как бихме могли да прозрем днес Всеприсъстващия, ако не Го разпознаваме в Завета на предците си, как можем да провидим бъдещето, изплетено като дела и съдби от Ръката Му, ако не разберем първо Неговия замисъл и проект в градежа Му от живи камъни (ученици и посветени), разкрит на Неговите последователи още от най-дълбоката древност? Или как можеш да прозреш бъдещето си и пътя, по който трябва да вървиш, ако не разбираш настоящето си и накъде отиваш? А как би разбрал накъде отиваш, ако не си осъзнал от къде идваш, или поне къде се намираш според духовните координати на твоето битие и съществувание? Оригиналното автентично Християнство в своята същност е пророческо явление, затова апостолът предупреждава: “да не презираме Този, Който говори днес от небесата…”. В това отношение не можем да отминем очевидната приемственост на новозаветното християнско откровение от орфическото Христопознание, като традиция на пророците-оракули в Тракия. Цялата Богооткровена Вяра на нашите предци е основана на Думите и Знаменията на тракийските оракули-пророци. Никой не може да отрече това уникално в световен мащаб явление в Тракия, а именно – Ре-лигията на Божествените оракули, тъждествена на тази на старозаветните пророци, и продължила като приемственост в харизматичните практики на християнските светии и апостоли.
Мнозина (особено между християните и юдеите) днес омаловажават факта, че именно Орфей е най-древният известен оракул-пророк на Слънцедатния Бог Исус (Дион-Исус) и основоположник в древния свят на цялата пророческа традиция на Божеските съсъди-явители на Божествената воля и думи. Забележете, че тук не иде реч за някакво „врачуване”, „гадаене”, или търсене на безлични, стихийни, “енергийни” и други човешки, некромански или демонични “източници” (т.нар. „канали”), нито за някакви интуитивни „просветления” под упойката от дрогата, характерни за беснуващите шамани у другите езически народи, но тук в Тракия настъпва чрез пророка-оракул изявяване на Единия Бог-Творец, наставляващ, изобличаващ и съдещ всички твари, без лицеприятие, според тайните им дела и помисли. Тук става дума за основани Заветни Отношения между Единия Бог и Неговия богоизбран и посветен народ, чрез посредничеството на Неговия оракул-пророк.
Уместно е да се запитаме: „Защо днес в обичайното християнство липсва пророческото слово на Бога?” Този въпрос стои като предизвикателство пред богословите, защото за да отговорят на него, те трябва да излязат от блатото на посредствеността и да се върнат в Култа към Бога Исус Христос. Защото само ако следват Думите Му, които Той говори днес към човечеството чрез съсъдите си, тогава Присъствието Му ще се върне и ще яви Славата Си. Нека излезем отвъд празната схоластика и следване по човешки учения, които не отчитат факта, че ако и Христос да стана Човек, “Неговите мисли не са като нашите, нито Неговите пътища са човешки”.
Уникалната характеристика на Христос (Дионът) Исус, която Го разкрива като „Бога-познат” сред посветените в Тракия още от Началото, е Явлението Му като „непрестанно идващото Божество”. Той – Богът-Слово, Който идва и се явява на чакащите Го, е описван в свещените писания изключително „по тракийски начин”. И в книгата “Откровение на св. ап. Йоан”, идващият да съди света Бог е обрисуван точно като Тракийски Конник (Херос), начело на войска от хероси – напълно според хилядолетната мистериална традиция на Тракия. Божието Слово язди на бял кон, а от Устата Му (уста на тракийски = оракул) излиза Двоустият Меч – Ромфея Дистомос (известното изключително тракийско оръжие), с който пронизва цялото творение – образ-символ, олицетворяващ Сътворяващата Реч на Бог-Словото, без което “не е станало нищо от това, което е станало” (Св. Евангелие според Йоан). Това е могъщото въздействие на Вездесъщата Реч на Христовото “тракействане”, така детайлно засвидетелствано от възкръсналия Лазар в книгата “Лонгинус”, поместена в сборника. Според посланието на св. ап. Павел към солунците, това е “дъхът от устата Му (оракул), с който Господ Иисус ще погуби нечестивия…” Но нали Йоан – любимият ученик на Спасителя казва: “Бог е любов”! Как тогава можем да проумеем привидното противоречие в думите на Княза на Мира – Иисус: “Да не мислите, че дойдох да донеса мир на земята, не дойдох да поставя мир, а меч,…огън дойдох да хвърля на земята…”? Такова е било и разбирането на древните тракийски орфици, които наричат Дион-Исус, също с епитета Арес (“воюващ бог”/„война”), който е Ерос („любящ бог”/„любов”), и същият е техният Херос (букв. „Всепобедителят”), така както го засвидетелства и книгата “Арих” в потвърждение на Апокалипсиса на св. ап. Йоан. Какво означава всичко това? То означава, че Бог, Който е Огън пояждащ и Вселенски Съдия, от любов към нас воюва срещу безплътните сили на тъмнината в името на Правдата и Спасението на Своето избрано човечество.
За първи път чрез сборника, читателят ще разбере подробности относно произхода на еврейските патриарси, като династи по линия на царете-пастири, известни в историческата наука като “хиксоси”. Още по-голяма е изненадата относно такива важни подробности, като например, родовата принадлежност на Соломоновата майка – Батшеба (Витсавее), която заедно със своя първи мъж – Урий, принадлежи към гетския тракийски корен и споделя една и съща заветна Вяра с верните Богу. Важно е да отбележим, че тази кръвна линия влиза в телесното родословие на по-късно въплътилия се в историята Бог-Спасител Христос. Излизащата наяве топла връзка между духовните елити в древния свят, разширява представата ни за духовната традиция на посветените, като разчупва закостенелите тесногръди разбирания и фанатични представи за неповторимост и единственост на палестинската юдейска традиция. Както става ясно от прочита на свещените текстове, Моисеевата мъдрост е продължение на традициите на древните тракийски мъдреци, създатели и благодетели на древноегипетската цивилизация, чийто възпитаник е самият Моисей. Дори Кивотът на Моисеевия завет с Бога не е първият прототип на подобно съоръжение, но е точно подобие на свещените “кораби-носилки” на Божеските реликви в Египет, а преди това и в Тракия, както потвърждава и съвременната археологическа наука. И ако за старозаветните свещени текстове на еврейската общност, археологическите потвърждения и исторически сведения са твърде оскъдни до този момент, то описаните в Тракийските хроники събития, места и веществени паметници, са многократно потвърдени и засвидетелствани от артефакти и археологически доказателства. (Проблемът е, че ако и да изобилстват с много повече материални доказателства и исторически обекти, тракийските (богарски) светини все още не са така широко известни, защото и до ден днешен те не се радват на такава медийна и финансова подкрепа от усърдни лобита, както например, тези на юдейските инициативи.)
Връзката между народите, заветите и словата на посветените в Тракия и в Палестина, е засвидетелствана в книгата ”Нави” (поместена в настоящия сборник), като тази взаимовръзка е документирана по времето на възстановяването на Храмовото служение в Йерусалим и текстовете на Тората (Моисеевото Петокнижие) след Вавилонския плен, по инициатива на книжника Неемия, като преписи, съхранявани в библиотеките на храма на Дион-Исус в Пере и други книжовни центрове в Тракия, се завръщат обратно в Палестина, заедно с придружаващи ги тракийски книжници-принцове, чрез които се възстановява свещенството и свещената книжнина сред Израилевия народ.
От тези свидетелства става ясно, че тракийското храмово служение е много по-древно от това на Израил в Палестина, като негов учредител е самият легендарен праотец Орфей (от чието име по тази причина произлиза и тракийската дума за „храм” – “орфей”). Известен е и с името Храмес (на гръцки – Хермес), и се знае, че въвежда и храмовите песнопения – свещените еподи, заедно с инструменталния акомпанимент на славословието. Тази най-древна практика е отразена и потвърдена в артефакти по цялото Средиземноморие, по всички места с доказано присъствие на траките (като най-древните фигурки, изобразяващи Орфей свирещ на арфа, са намерени на Цикладските о-ви и датират от около 4то-3то хилядолетие пр. н. ера). Еврейското храмово служение възниква цели хилядолетия по-късно (като най-ранното такова е в скинията-шатър и е паралелно по време на подвизите, в които участва Орфеос – “Вторият Орфей” – все събития описани в книгата на “Навите”). Следователно, много векове след “еподите” написани от патриарха на Храмовото служение – Първия Орфей, йерусалимския цар Давид написва своите „псалми” и въвежда хвалебното богослужение в Израил. Както четем в книгата “Нави”, известните тракийски химни –“ситалки” (по името на съчинителя им – цар Ситалк, споменавани и в чуждите писмени извори), са уникални еподи, съхраняващи автентичната реч и музика на божествените адепти. В книгата, където има и откъси от запазени “ситалки”, в превода умишлено е търсено да се запази и подчертае приликата с Давидовите псалми, защото такава връзка очевидно съществува (но влиянието най-вероятно не е в онази посока, каквато инерцията на общоприетото статукво навежда неинформирания предразсъдъчен ум). Не е случаен и фактът, че днес мнозина изследователи намират подобна прилика и очевидна приемственост у някои библейски псалми също и от по-древните египетски химни. А ние вече знаем, че Тракийската традиция е още по-древна дори от Египетската.
Не са за учудване и откритите подобни аналогии, които съществуват между свещените законодателства на древния свят, защото както и свещените писания ни свидетелстват (както тракийски, така и палестински), древните им автори споделят поклонение към един и същ Бог. Тези свети династи, над които е царувал като Цар над царете сам Всевишният и Неговото Слово, са водили племена, родове и езици към самосъзнанието на Единия народ (нация в съвременен смисъл) и едното избрано въздигнато човечество, говорещо Езика и призоваващо Името (Имената) на Единия Бог. По подобен начин през средновековието (преди епохата на Просвещението, времето на революциите и национал-освободителните движения, когато в Европа се появяват отделните нации), под властта на своите династи и църква, народите все още са имали светоусещането за Единството на Християнския Свят (макар и далеч от разбирането за една Христова нация). Така, под влияние на проповедите на Августиновата школа за Небесния град, слизащ на земята, и полемиката в полза на кръстоносните походи, европейците неосъзнато търсили всеобща духовна Родина – една единна Държава на Духа, които разбирания те очевидно възприемат от готските (гетски, т.е. тракийски, а не германски!) царства, разпрострели се по целия континент при разпадането на Римската империя (за което свидетелства и книгата “Арих” от настоящия сборник).
Между многобройните епитети и Божески Имена на предновозаветното Христоявление в Тракия (с които Имена читателят може да се запознае по-подробно от прочита на книгите от “Тракийските хроники”) е и това на Туонх-Ра (Тонг-Ра), означаващо буквално „Възкръсналото Слънце-Слово”, сиреч „Възкръсналият Христос”. Неправилно е то да бъде противопоставяно на историческия Христос и разбирано като някакъв езически бог – Тангра, както правят някои изследователи съвсем манипулативно, припознавайки това име в чуждоземни теоними и топоними, с цел да отвлекат българското самосъзнание към тюркски и други далекоизточни групи и езикови семейства, което е умишлено и преднамерено инжинирано поведение на определени съвременни кръгове, защитаващи чужди за българщината идеологически влияния и амбиции. Тъкмо обратното – името Тонг-Ра („Възкръсналото-Слънце-Слово”) напълно отговаря както на слънчевия култ, с които предците ни отъждествяват култа към Възкръсналия Христос – Диона (Слънцедатния)-Исус, така и на почитането на Божественото Слово (Ре-чта Божеска), от което произхожда и името на техния език – „бог-арски”, сиреч „бого-творчески”.
Тук е важно всеки да разбере, че съществуващите съвременни полемики относно религията на нашите предци нямат никаква легитимност, ако не взимат предвид собствената изповед на тези наши предци, т.е. самото свидетелство на родните автори на свещените писания (които са поместени в сборника), които изповядват и нарочно споделят с чадата си своето Самосъзнание и своята Вяра, с надеждата и те на свой ред да ги съхранят и предадат по-нататък на своите потомци. Няма никакво съмнение, че предците ни се самоосъзнават като християни, и то още от времената много преди въплъщението на Божия Син, а още повече и след възкресението Му, през епохата на апостолите и църковната проповед. Това е така, защото предците ни са “пили направо от извора”, черпейки Божествена информация от първа ръка – най-напред от пророците-оракули на Дионът Исус (Слънцедатният Исус), а в новозаветните времена – лично от първоапостолите Христови – Андрей и Павел, за което свидетелстват и книгите – Деянията на Апостол Андрей и Деянията на Светите Апостоли (също поместени в сборника). От първата от тези две книги става пределно ясно, че Апостол Андрей, когато посещава нашите предели, обръща към Вярата малцина гърци-езичници, пребиваващи там (както и юдеи от еврейските общности на диаспората), но преди всичко утвърждава вече Вярващия в Бога-Христа народ на траките, над който изрича съдбовни благословения, пророчества и обещания, като наследници на Божието царство (виж Деяния на Ап. Андрей, гл. 5).
Важно е също да се отбележи, че според “Деяния на Апостолите”, в сън от Бога, на Апостол Павел се явява македонец, които го призовава на помощ. Осведоменият читател сигурно вече знае, че по апостолско време съвременниците на Павел (както и самият той и целият елинистичен свят) са добре запознати с делото на Александър Велики Македонски, и под името Македония разбират цялата територия, владяна и управлявана още от времето на баща му – Филип II Македонски (който и дава името на Филипо-град (Филипопол) – днешния Пловдив). Че под “Македония” авторът на книгата Деяния на Апостолите (Св. ап. Лука) разбира освен римската провинция с това име, също и териториите на юг от Хемус (Стара планина), включващи Тракия (малка Тракия) и нейното тракийско население, личи от последвалата мисия на Ап. Павел, който, като се покорява на небесното видение (виж Деяния на Апостолите, гл. 16, 17), предприема пътуване точно в тези предели, и посещава градовете и областите не само с македонско, но и с тракийско население. Самите македонци също са траки-едони, от където идва и наименованието Ма-ке-едония (където „Ма” на тракийски означава „земя, място, местообиталище”; „ке” = „където са”; и „едони” = името на тракийското племе). Тяхната вяра е идентична с тази на всички останали траки, защото се знае, че са почитали от най-древни времена Бога Дион-Исус („Слънце-датния Исус”, когото гърците наричали Дионисос), а това се потвърждава и от книгата “Нави” (също поместена в настоящия сборник). От това, че Апостолът бива повикан от Божий човек от нашите предели, може да се заключи, че мисията на Ап. Павел е предизвестена и очаквана от траките, като сбъдване на пророчествата по тези земи за идването на техния древен Бог в плът сред човеците.
Само така, гледайки през очите на тракействащия християнин, можем да проумеем за кой “непознат Бог” говори ап. Павел (в Деяния на Апостолите, гл. 17:23-28) пред слушателите на Атинския Ареопаг. Там той посочва и произхода на олтара на този Бог сред невежите гърци , като споменава и Божествения поет и последователите на неговата школа, като светители между атиняните, като пророци, разкриващи произхода на посветените от Всемогъщия – Невидимия Бог и техен Създател. Павел недвусмислено заявява на гърците, че точно Този непознат и чужд за тях Бог, чийто олтар стои сред тях, издигнат в миналото от посветените, е Господ Иисус Христос, когото Апостолът Христов им проповядва. Амин („Невидимият”, „Скритият”) – едно от Божеските имена, което разкрива най-точно скритата и невидима вездесъщност (всеприсъствие) на Божествената природа и естество, красноречиво проповядвано от Павел пред Атинския Ареопаг, е така типично и познато в Тракия и Египет от най- дълбока древност! Това Господно Име е преминало от тракийските призовавания – в юдейската и в християнската традиции и стои непоклатимо и до днес, не само като епитет и Име на Християнския Бог , но и като израз, които сам Бог Иисус използва всеки път, когато произнася (тракейства) Божествените Тайни: “Истина, истина (буквално – „Амин, Амин”) ви казвам…”, а не на последно място и като молитвена формула, защото всяка молитва завършва с „Амин” („Да бъде!”).
Това, че Тракийското християнство се отъждествява с Павловото (в смисъл на Учението Христово преподавано от Павел и школата от неговите съподвижници), става ясно и от Павловото богословие, което е орфическо по своята същност , от маршрута на неговите мисионерски пътувания, както и от оставеното от него трайно наследство от многобройни християнски общности по нашите земи, просъществували чак до късното средновековие и турското робство, които християни са се наричали павликяни (по името на Павел, а не по някаква, вменена от пропагандата на византийската църква, еретична доктрина).
Това доказва, че българите (траки) са прегърнали Апостолската Вяра, много векове преди т. нар. „покръстване”, извършено под византийски контрол, при царуването на княз Борис. Това се потвърждава недвусмислено и от книгата Арих (също поместена в сборника). Така не остава вече място за каквито и да е повече недоразумения (или умишлени спекулации от тези, които целят да отделят Тракийската Вяра от тази на Аспаруховите българи), тъй като хрониките на светите арихи неопровержимо доказват, както етносния еквивалент между гети (тракийското племе гети, наричано от ромеите – готи) и Аспаруховите българи (самоопределили се като бог-ари, по името на свещения бог-арски, сиреч „бого-творчески” език, който говорят всичките тракийски племена), така и унаследяването на Едната обща Свето-отческа Вяра, предавана от поколение на поколение, от бащи на чада. От книгата “Арих” от сборника, читателят ще научи за оригиналното Християнство на Кубрат и синовете му.
Това не би трябвало да учудва никого, дори преди тази публикация, ако беше зададен своевременно въпросът – какво християнство е изповядвал Кубрат, след като твърдо знаем от артефактите на археологическите находки и инсигниите от погребението му, че той е бил поклонник на Бог Иисус. Ще каже някой лаик – византийско “православие”, но при задълбочен анализ ще се убедим, че това е неправдоподобно, дори напълно невъзможно. Защо ли? Защото по онова време не съществува съвременният вид протестантско вероизповедание, в което няма култ, нито литургична богослужебна практика, при което е достатъчно просто да имаш и четеш една мисионерска библия, за да се считаш вече за правоверен. Защото и от самото погребение на този български държавник става ясно, че предците ни са служили на Култа към Бога-Христос, обслужван от жреци, посветени в йерархично свещенство, и от тайнства, които изискват храмови помещения. Не е възможно тези жреци (свещеници) да са били гръцки “православни” наемници, защото чужда религия на чужд език, изповядвана от техния цар, поданиците на Кубрат не биха търпели нито приживе, нито след кончината му. Нито пък дори самият хан Кубрат би приел такава неестествена среда за своята най-интимна духовна територия, освен ако не приемем абсурда, че той е бил поставена от Византия марионетка (което се опровергава напълно от послешните исторически събития). Но отговора относно естеството на Християнството на Кубрат ние намираме в летописите на арихите от сборника „Тракийските хроники”, защото там виждаме, че става дума за една многовековна традиция, идваща от най-дълбока древност и утвърдена от апостолите Андрей и Павел (както става ясно и от книгите, описващи техните Деяния, поместени в сборника). Защото доказателствен за това, че Божеското Име, което проповядват Апостолите Христови по нашите земи, е добре познато от предците ни, е самият факт, че те не се възпротивяват на евангелското послание, като на чуждоземно и натрапено.
В известието на Павловото пратеничество относно Тайната на Името Божие, чрез “което ще се избави всяка твар”, когато повярвалите Го призовават, прозира отново автентичното тракийско Призоваване на Всесилата, чрез Тайната на Името, Което съдържа в Себе си съзидателната творческа мощ, едновременно да унищожава, но и да извиква в съществуване съ-бития и същности. Това типично орфическо виждане на духовните реалности е утвърдено и в разкриването на тайнственото Име на Бога в Апокалипсиса (Откровението на св. ап. Йоан), където като “Алфа и Омега” на Божието Слово, то е „Тракийският меч двоуст” (в оригиналния текст „Ромфея Дистомос”) на Тракействащото Шествие на Божиите Живи Думи-Същества. Именно затова, навсякъде в “Деянията на Апостолите”, христовите ученици свидетелстват за Силата на Името Иисус Христос, като идентично с името на самия Господ-Бог (защото Господ на иврит се произнася “Адонай“ и се отнася само до Всемогъщия Бог, което в Тракия е съответно – “Дионай”).
Друго забележително и типично „тракийско” дело, описано в Деянията на апостолите и документираните ранноцърковни прояви, е възстановяването на Езика на Първочовечеството при изливането Дара на Духа на Петдесетница. Проява на Светия Дух са и пророческите – оракулски и тайновидски способности, загубени отдавна в палестинската еврейска традиция, но обещани в пророчеството на пророк Йоил, както и останалите свръхестествени харизми (сила за вършене на чудеса и знамения), всички от които са все типични примери за “тракействания” между посветените на народа на Дион-Исус, още от епохата на древните светии преди Боговъплъщението. Тук е необходимо да се поясни, че Този Духовен Език и тези Пророчески Дарби, проявени у апостолите в „говорната реч” (гласолалията) и „образната реч” (пророческите видения), всъщност възстановяват предвечните основания на народа на Христос, които са – родните небесен Език и небесна Писменост, с които Духът Божий пише на скрижалите на сърцата. Заедно с Новия Ерусалим (който в тракийската традиция е Йерус, слизащ в Салим) – отвъдния град, на който архитект и строител е самият Бог, (духовно измерение, описано в Апокалипсиса на Йоан в Библията), те възстановяват обещаната вечна Родина и Дом (който е отвъдният континент Теракея, според книгата Лонгинус) на избрания народ на бого-посветените (събрани измежду всички нации), и оформят самосъзнанието на приелите Иисус за свой Бог и Цар, като граждани на небесния град и принадлежащи на Христовия народ. А на нас и нашия народ, Бог е дал това заради светите ни отци, които е възлюбил от по-преди, още от създанието на света. И ако чуждите по плът, заради искрения си копнеж и вяра придобиха чрез Духа – Бога и Езика Му, колко повече ние трябва да сме ревностни за това, което ни принадлежи по родственото право и заветните обещания към светите ни предци!
Като обобщение на всичко казано дотук, важно е да се отбележи, че свещените текстове в сборника на Тракийските хроники, са от онзи особен род четива, които не са просто разкази-изложения, достойни за преглед „веднъж по диагонала”, но представляват портали към нови за читателя необятни светове – духовни континенти, които разгръщат нова „паралелна реалност” пред погледа ни, при всеки следващ прочит. За да сме способни да чуем и осъзнаем тази „паралелна реалност” с вечно съдържание и значение, е необходима определена умозрителна нагласа на съществото ни, която да позволи на вътрешните ни сетива да се настроят (подобно на “настройката на радиоприемник”), за да могат да уловят финото и невидимото за небрежния и невнимателен „пръв поглед” на разсеяния и потънал в „злободневни” житейски проблеми съвременник. Така, само задълбоченият читател ще може да проникне в свещената “материя” на нашето духовно наследство, където се намират дългоочакваните отговори на вечните и съкровени въпроси. Със сигурност така ще намери тайни, които имат всесилата да променят света. Те, обаче, ще си останат скрити за онези, които презират първородството на предците ни и не копнеят за него.
Защото отговорите на въпроси, като тези: от къде идвам, накъде отивам, кои са родителите ми и какво е наследството ми, какво ме ползва то и как да го употребя полезно, какъв е смисълът на живота ми и крайната му цел, и т.н. и т.н. – определят нашето себеосъзнаване и идентичност, и само доколкото навлизаме в съдържанието на тяхната реалност, дотолкова израстваме като пълноценни личности.
Един народ без духовна биография е като безпризорно дете, отвлечено и загубило родителите си. Без свещената си история, той е като сираче без дом и без “документи за наследство”, загубило закрилата на семейно настояще и надеждата за светло бъдеще, прокудено да търси своя дом, семейство и идентитет при чуждите. С публикуването на Тракийските хроники – сборник от свещени текстове, възстановяващи ни духовното битие на предците ни, няма нужда повече да търсим себе си някъде далеч по чужди земи и народности, защото ние вече познаваме ТУК – В ТАЗИ СВЕТА ЗЕМЯ духовните си родители, вечното си (непринадлежащо на други и непреминаващо към други!) непреходно наследство, както и предопределения ни от Бога на отците ни – Светъл Път и Мисия сред морето на народите.
Всеки ден ние – българите приказваме и комуникираме помежду си словесно, без болшинството от нас да осъзнава, че сме наследници на свещен Език и свещени Думи, които съдържат Силите, раждащи съдбите ни. Това поставя всички ни в огромна отговорност за всичко, което се случва не само в нашия живот, но в света изобщо. Знанието, което ни дават тези Свещени писания за произхода и употребата на този Божествен дар – Речта ни, (особено характерна и неповторима за нас, защото от там е названието на етнонима ни, както читателят ще разбере от Сборника), е толкава ценно, колкото е неповторим нашия праезик – Свещения език Бог-арски (Езика на Бога), Езика на сътворението. Той е Инструментът, Оръжието и Творческото начало на нашата лична и народна действителност, естественият закон на всемира, защото в него са видимите и невидимите принципи, по които се движат вселената и човекът, естеството и природата на всичко съществуващо. Архитектурата и свещеното изкуство на прадедите ни винаги следват Неговите призовавания, за да осветят свещената територия и бит, за да населят пространството с Богоявленията на Словото и Присъствието на невидимите Му сили. Повече и по-“навътре” по въпроса, читателят ще намери в самите свещени текстове. Но нека подхожда сериозно към тази свещена територия, защото за разлика от шумно рекламираните по медиите романчета и широко тиражирани сензацийки, в “Тракийските хроники” е пълно с Живот, от който прозорливият читател може с пълни шепи да черпи сила, мъдрост и поука, да се изпълва с надежда и сбъднати мечти. Защото дълбините на паметта (родова и лична) съдържат Речта (Словото) на нашето минало, настояще и бъдеще.
Колкото по-назад във времето задълбочава корените си родословното дърво на един народ, толкова по-здрав е стволът му, толкова по-величествена е короната му, толкова по-изрядни са плодовете му, защото и във времена на духовни бури и суша, то черпи основания и живителни сокове от неизчерпаемите извори на духовното си наследство. Но ако нашата идентичност е присадена към чужд корен, прихваната към чужда цивилизация и вяра, то тя няма да устои на времето и ще бъде погълната от морето на народите.
Малцина си задават въпроса, защо след освобождението ни от турско робство, толкова чужденци и чуждопоклонници се надпреварват да научат и вменят на току-що освободилия се народ, от кои непознати степи той иде и каква азиатска кръв тече във вените му. Но точно това е лукавата цел на душманите – да отнемат от народа ни неговия свещен Произход и свето-отечествена Вяра. Така, без война и армия, само чрез лукаво скроени лъжи, враговете отнемат Отечество и Родина, които първоотците и първомайките ни завещаха, правят българите и на собствената им територия да се чувстват чужденци и скитници. Тази гнусна конспирация манипулира и до днес националното ни самочувствие, като ни отклонява от мисията и призванието, дадени ни от Бога. Номадът не носи цивилизация, защото няма свещена майка-земя и няма отечеството на Заветите на бащите си. Ако е безроден и бездомен скитник, българинът, макар и свободен по плът, си остава роб по дух, защото робът няма род, нито минало, нито бъдеще, нито настояще, защото само синовете-наследници имат всичко това. Затова псевдонаучните фалшификации, които ни сродяват с всякакви източни, степни и упадъчно-мистични цивилизации и култури на азиатска псевдодуховност, изпълняват чужди интереси, противни на нашата идентичност и благоуспех. Тези паразитиращи върху българското самосъзнание лъжливи представи и хипотези, са родили безброй злини на народа ни, защото в самата ни народопсихология, чрез тях са навлезли нихилизмът и заразата на българофобията. А нали е писано: “да благоуспяваш както благоуспява душата ти…”. Днес лечителската самоирония на Алеко, се е превърнала в негативизъм на българина към самия себе си и себеподобните, което е корен на всяко злотворство, защото “да обикнеш ближния като себе си” или да уважаваш другите, минава през самопознанието и самоопределението в свещеното на предците.
Именно затова е толкова важно за нас преоткриването в тези свещени текстове на свещената ни Земя и Родина, защото тя е естествената първосреда, която независимо от сегашното състояние на държавата и социума ни, е наша кърмилница, защото и до днес “сучем” от нейните извори, въздух, слънце, райска природа и… знамения!!! Тя е напоена с потта, кръвта и песните на хероите, които са отдавали живеенето си (не само смъртта си) и делото си, за да Я населят с достойно за Нея потомство и вечни духовни съкровища. Защото, както читателят ще разбере, всички тракийски съкровища и паметници, оставени от народа ни като послания към нас – техните наследници, са словесни скрижали и “съдове” на Божеското съдържание, които вдъхновяват и съживяват пределите на нашето съществуване. Как може някой днес да е наистина българин, а да не се интересува от това, в Кого и как са вярвали първо-отците и първо-майките на нацията ни? Какво Откровение са следвали, когато са поставяли вечните основи на нашата свещена История, Литература и Духовен Дом? Как можем ние да твърдим, че сме техни наследници, ако не почитаме това, което за тях е било най-свято и ценно? Един народ съществува като народ до тогава, докато има сред него люде, които почитат първозаветите на родоначалниците си, докато е опазено Божеското знание, което го е съхранило, докато Богът Му обитава сред него, докато пребъде Мисията му спрямо народите и човечеството, с която Провидението го е дарило. Всички тези фундаментални Истини и основания на Дълговечния Български Дом са съхранени и опазени от светите автори на текстовете в сборника “Тракийските хроники”. И те ги предават на нас, за да поемем щафетата и факела на Светлината, за да довършим Възраждането на нацията ни, започнато от Възрожденците в близкото минало.
На какви още съкровени въпроси дава дългоочакваните отговори този безценен сборник? Сигурно на много повече, отколкото биха ни дошли на ум, преди да сме прочели за пръв път документите. Защото въпросите не само предизвикват отговори като един вид призоваване, но и обратното – понеже отговорите отварят нови хоризонти пред взора на интелекта и съзнанието, изникват нови въпроси и търсения по пътя към въжделенията ни. Затова мога да кажа от опит, че “Тракийските хроники” са цялостна свещена територия, в която душата търси и усвоява все нови и нови богатства на Премъдростта и Знанието (което между впрочем се оказва напълно валидно и за другия сборник свещена литература на предците ни – “Тракийските послания”), и намира всеки път (при всеки следващ прочит) отново и отново търсените дълбочини и височини, още значения и тайни – все непресъхващи духовни преживявания. И, слава Богу, тази “страна” на българската духовност е защитена срещу всякаква пошлост и лъжа, чрез “облака от свидетели” – светите автори-мъдреци на тези свещени текстове, които препотвърждават Безценното (като го отделят от нищожното злободневие), и така доказват за пореден път, че през различните епохи един и същ Свети Дух движи верните и достойни човеци в Истината, действа всемогъщо чрез своите избрани съсъди и народ, за да показва превъзходството на Правдата и нейните чада.
След прочита на текстовете в сборника, които показват в съвсем нова светлина нашата история, като възстановяват нейната правда и слава чрез факти, неизвестни (или по-скоро укривани досега) за широката наша общественост, у читателя непременно ще възникне уместният въпрос: “А, защо досега тези уникални документи, разкриващи истината, “уличаваща” предците ни като основатели на общочовешката духовна цивилизация, не са били обнародвани и популяризирани, а дори и преподавани официално в нашата образователна система?”.
В отговор на това, първо искам да отбележа пред читателя, че Божието намерение е сбъднало не случайно обнародването на този сборник точно в този повратен исторически момент, в който е толкова вопиюща нуждата на народа ни от него. В световната история, събитията се “плетат” от Провидението посредством “случайни” (на пръв поглед) стечения на обстоятелствата, лични контакти и отношения, индивидуални избори и решения на отделни хора, които като лидери на народите, повличат и другите в общочовешки резултати и всеобщи съдби. Има освен това определени сили, заинтересовани от това, свещените начала на народа ни да останат скрити за него. Затова и в миналото, и днес, те се противопоставят на Истината със средствата на неправдата, като възпрепятстват на излизането Й наяве, чрез унищожаване и укриване на паметниците на хилядолетната ни култура, чрез преследване на свидетелите на българското Слово, и чрез инжиниране на фалшифицирана история и историография, приета и пропагандирана широко от медиите, като някаква неоспорима догма в официалната (антибългарска!!!) наука.
От документите в сборника, читателят ще проумее, че всъщност българският народ е имал държавност много по-назад във времето (отколкото се считаше до сега), още в епохата на т. нар. „предисторическо” и „митологично” минало, и то разпростряна на една доста обширна древна територия, станала първолюлка на човешките цивилизации. За съжаление, обаче, той е бил и под чужда власт и робство многократно (от по няколкостотин години), през които периоди домогванията на чужди нам сили са се опитвали да ни претопят и асимилират, като задушат, ако е възможно, древната ни духовност и унищожат културното ни наследство. Затова, още римляните при завоюването на древните ни тракийски царства, ограбвали и разрушавали паметниците на местната богарска традиция и памет, като я подменяли със своите литературни интерпретации и летописи, каквато между впрочем е била стратегията на “PAX ROMANA” и спрямо другите народи, чиито земи присъединявали насилствено като провинции към Империята. Нека напомня на читателите и за византийските домогвания по-късно, след религиозната реформа при княз Борис, и особено след падането на българското самодържавие под византийска власт, през който период всичко, което е конкурирало гръцката духовност, религия и култура и е съперничело на нейната тотална хегемония и инфилтрация, е било подлагано на преследване и поголовно унищожение. Като добавим целенасоченото и непрекъснато методично унищожаване на българската култура и идентичност по време на пет-вековното турско робство, Божие чудо е, че изобщо сме оцелели като самосъзнание и народна памет. Не трябва да пропускаме да отбележим, обаче, и “дейността” на гръцките фанариоти през целия този период, които особено по времето на българското възраждане и борби за църковна независимост, до голяма степен са доунищожили със “свещен” (варварски!!!) фанатизъм все, що е останало по манастирските библиотеки. Ако делата на враговете ни, обаче, не будят никакво недоумение у никого, напълно необясним за нас си остава фактът, че братушките-освободители, наместо да защитят от по-нататъшни посегателства нашите народни светини, точно обратното – с цели вагони изнасяли ценните ни реликви към “великата Рус”.
И въпреки тези пагубни за народа и държавата ни дела, напук на всички врагове и вредители – пак тук и там – по родина и по чужбина (при диаспората), сред духовни общества и религиозни ордени, са били запазени късчета и трошички (но безценни!) от националното ни духовно и литературно богатство, завещано през вековете от дедите ни. Не един или двама са родолюбците, чиито опити да събудят народната съвест и памет са били задушавани още в зародиш, защото още след Освобождението, “Великите сили” заедно с “добронамерените” ни съседи, продължават “врътките” на всякакви интриги, конспирации, инжиниране и фалшифициране на историята на България. По време на тоталитарния режим и неговата политика на „братски интернационализъм” (всъщност на национален нихилизъм), такива опити на националните родолюбци са били заклеймявани като вреден (за кого?) шовинизъм. Не съм оптимист относно реакцията на същите сили в нашето съвремие, които са станали дори още по-нагли и самоуверени в силата си да манипулират медийно народа ни. Но напълно резонен е въпросът: все пак, няма ли днес необременени от старите догми независими учени-патриоти, и ако има, къде са те? Очевидно, учените, които са в ръководните позиции и поставени като авторитети на нацията, никога нямаше да бъдат допуснати там, където са, ако не изповядваха именно догматичната си “вяра” във вече фалшифицираната версия на българската история. Как биха могли те да намерят и прегърнат Историческата Истина, след като, за да намериш нещо, ти трябва първо да го търсиш, а това не може да случи с учени, които са прегърнали безрезервно наследеното статукво и плуват по течението на общоприетата заблуда. Защо са „слепи“ такива учени да видят, например, пределно ясната тъждественост между тракийския херос и българския конник? Тракийското светилище при Мадарския монумент красноречиво потвърждава приемствеността между поколенията на автохтонното (местно) население в нашата родина и е напълно неуместно, и явно преднамерено тенденциозно да се търси някаква далечна връзка, някъде по иранското плато или далекоизточните степи, след като тук в светата ни земя „от памтивека” този образ е толкова характерен за целия ни етнос, че е останал в паметта на околните народи като знаме (знамение) и символ на нашата духовност? Не се ли отнася същото и за многобройните други припокривания на слънчевите знаци и символи на народа ни отсам и отвъд Дунава (Истрос). Да не говорим за уникалните обичаи, обредната символика и битова архитектура, които още от енеолитните жилища, открити и запазени до днес, са останали непокътнати хилядолетия наред в бита на народа ни, едни и същи сакрални образи и съдържания в делничните и празнични житейски цикли, традиции и фолклор.
Когато Истината заговори в народната памет, и гласът на Отечество и Родина отекне в душата на българина, бащините и майчини заръки и утехи обгръщат пространството на разума ни, за да замлъкне натрапчивият вой на подигравачи и омразници на свещеното българско пространство. Сега чрез словата, обитаващи в редовете на “Тракийските хроники”, през векове и духовни върхове, до теб, читателю, достига ехото от делата на твоите благородни предци, които за теб – своето потомство, останаха верни на Род и Родина, на Свещен Завет и Божеска мисия, и днес като тръбен зов събуждат съвест и свяст, за да станеш и потърсиш свобода и мощ във всеоръжията на Силата, която ти е завещана. Тези свещени хроники дават духовно тяло и среда на стойностното съществуване, осмислят битието като история на човешката личност, раждаща неотменими последствия след себе си, като минало и настояще на Азът на българина, устремил се към Родината и Венеца на своето героично подвизаване. За читателя, в когото има отклик от благородните дела и откровения на предците, за този, който гладува за правдата и жадува за истината, която е непреходна, завинаги ще избледнеят безсмислените и празни откъм вечни ценности, скопени версии на подправената история и историография. Читателят ще прогледне за истинската история през очите на праотците си, за които всяко събитие е със свещена важност, защото зад видимата фактология, Божият пръст рисува вътре в нас нашето самоопределение, самосъзнание и самооценка. Какво по-ценно от това, да видиш предсъществуването си в промисъла на Провидението, да видиш себе си през призмата на надеждите и въжделенията на бащи и майки, зачеващи децата си в любов към Бога и неговата Истина? И кой може по-истинно да опише съдбите и пътя на един народ, мечтите, провалите и сбъднатите надежди на отците ни и майките ни, от самите тях, от самите родители – родоначалници, будители и водачи на българите?
Безспорно, в противовес на съкровените стремежи, дела и завети, засвидетелствани в тези документи, и занапред мултиплицираната лъжа ще продължава своето нагло шествие по медии и образователна система, тотално обезличаващи и обезродяващи поколения наши сънародници, но вече не така необезпокоявани и неподлежащи на съмнение, не така горделиво-безметежни в монопола на „непогрешимостта”. Защото нагласените и недоказани „теории”, приети безкритично от лековерното мнозинство, вече не могат да имат статута на неопровержими аксиоми, не могат да държат целокупния български народ повече в безропотно “съгласие” с догмите и каноните на откровената българофобия и националния нихилизъм. Достойният българин няма повече да търпи надутите претенции на вождовете на антибългарски идеологии, инжинирани още след освобождението от турско робство, под формата на всякакви версии и интерпретации на нашата история, наречени напълно манипулативно “история на България”, които пропагандатори (самите те дървета без корени и блуждаещи безпътни звезди) секат корените на свещеното дърво на рода ни, с цел да прекъснат и изсушат неговия хилядолетен живот.
Но сега българинът вече има духовните оръжия на Словото (в лицето на този сборник), с които може да разкъса завесата на забвението и покривалото на лъжата, препятстващи явлението на свещената Истина. Разбира се, недвусмислените истини, разкрити в свещените Тракийски хроники, ще бъдат омразни за лъжепатриотите и псевдоинтелектуалците, понеже ги лишават от “богатата почва” и “златната мина” за всякакви там спекулации и словоблудства, с които служат като подлоги на тясно-партизански и чужди интереси. Не ще могат повече, безнаказано от народната памет, да отравят със своето празноглаво философстване духовната среда на българското свещено наследство. Е, ако някога са горили библиотеки (и продължават да унищожават артефакти и документи!), днес – в ерата на интернет-гласността, ще трябва да се задоволят с обичайната си компроматна тактика на режисирани клеветнически кампании, които обаче са само до време, защото както е известно – “на лъжата краката са къси”.
Като Скрижали на Божествените закони и съдби, свещената литература на предците ни свидетелства (заедно с Духът, Който говори в будните българи) за началата и обещанията-пророчества, падения и възходи, плен и изход от всяко робство. Като заверено Писмо на Завещание и Предначертание, тя не оставя място за инжинираните в по-ново време „етно-проекти”, грижливо отгледани в старите партийни лаборатории, чиято основна цел е да размият и компрометират истината, чрез безброй нейни имитации и свободни съчинения на бивши комсомолци-дилетанти (не учени, а по-скоро „кръжочници” в час по “исторически прочит”). Не е за учудване, че сънародниците ни са объркани и подведени от релативизма на морето от клишета и вариации на тема патриотарство. Нали с тази нечестива цел в областта на историята се подвизават агентурни продукти, точно затова – да подменят посоките и интересите на националната кауза, като компрометират и размиват нейните основания. Затова сега е толкова безочливо нахално, точно същите казионни “общественици” да се наричат “будители” и точно те – убийците на националната съвест, да повтарят папагалски (като някаква източна мантра): „възраждане”, та „възраждане”. Но до какво възраждане биха могли да доведат тези, които са духовни мъртъвци? Въз-Раждането може да стане само от Бога, който Единствен дава живот и възкресява мъртвите, и Същият възкресява днес и народната памет. Защото това, което се случва днес, е дело именно на Животворящия Божий Дух – да, Бог възражда паметта на Своя избран народ, точно както някога, по времето на духовника Паисий Хилендарски. И ако до сега липсваше единна Българска национална доктрина (както я наричат търсачите на политико-исторически основания), днес тя идва до нас, но не като изкуствено инжиниран в полит-агентурните лаборатории „проект”, а като роден от Божия Разум плод, износен през епохите и родовете от светите мъже и жени, като Вечен Завет и Обещание за верните-достойни измежду народа ни, за да достигне той всички бъднини, в които ще пребъде Името и Речта Българска.
Но защо казвам, че точно днес дойде краят на безбожния абсурд, който угнетяваше достойните? Именно защото след този сборник, вече е събудена необратимо вътрешната съвест на българина (поне за този, който наистина се чувства такъв и е такъв), активирана е духовната “ДНК” унаследена от предците ни, възкресени са завинаги свещеният Език и Името, които носим като същност българска за свещеното си Битие, което ги е родило и което движи народа ни. Духовните завети, заявленията и повеленията на свещената Премъдрост, епохалните път и мисия в свещената история на българите, са съхранени в сакралната литература на Тракийските хроники и очертават Божественото измерение и пространство, където живее и диша свободно българската същност. И въпреки че съдържанието на тази богата и вечна реалност е в пълен контраст с хаоса, пустотата и низостта на заобикалящата ни „злободневна” действителност, пак непресъхващите извори на духовност и слово, струящи от древните автори, имат силата да умият и възстановят поруганата българска чест и достойнство. Героичните и мъдри ликове на светите мъже и жени от древността греят като антиподи на суетните “блуждаещи звезди” на днешните медийни идоли от сапунки и реалити шоута. Пратениците на Светлината до народа ни и сега осветяват и пропъждат мрака на злободневието, и само чрез тяхната красота и през техните очи можем да прозрем истинското лице на националното предателство и неговите заблуди, истинските причинители на всяко робство, и така чрез Истината да отмахнем всеки хомот и да бъдем наистина свободни.
Чрез Богоизбраността на бащите и майките ни, можем да се пробудим за все що е благородно и достойно, да осъзнаем безобразието, натрапено върху нас, и „да поставим на място” и низвергнем сегашните разни-там “посветени” езичници, които изпълзяха от атеистичните кръжоци от “епохата на тоталитаризма”, и сега (подобно на родоотстъпниците в древността) продължават да се гърчеят в чуждопоклонство (набеждавайки предците ни за „безписмени и безлитературни”) и да словоблудстват зад маската на „академичност” и „култура”.
Защото българинът, вече пиещ и утоляващ жаждата си от изворите на унаследената си духовност, няма повече нужда от безводните (чуждопоклоннически) кладенци на узурпирания авторитет на подкупните псевдонаука и псевдокултура, обслужващи чужди и противни на народа ни интереси. Себеизтъкването, тази натрапчива, нарцистична себеизява на обществения псевдоелит, става ненужна и обезсмислена на фона на свещената Богоизбраност на предците ни, която без нужда от фалшиви “величия”, по закона на самия живот в нас българите, дава неповторима благодат на всеки един търсещ българин при прочита на Светите писания на отците ни, разкрива сърцевината и мястото на нашата духовност по правото на самата кръвна връзка и езикова наследственост, за да намери родолюбецът в собственото си битие знаците и инструментите, чрез които да се върне в пътя на свещената си предопределеност и мисия.
Защото свещените писания на отците ни (поместени в този сборник), сами по себе си свидетелстват на духовния БОГ-АРИН, че същинското съдържание на това самоопределение се крие в нашия Бог, в Когото (и чрез Когото) живеем и съществуваме, в Духа, вдъхновяващ и оживотворяващ пространството и пределите на нашето лично, семейно и родово вечно битие. И нека читателят, който търси – наистина да намери в тези свещени текстове Божествената Истина, която ще го направи свободен и победоносен във всички измерения на това битие.София, 1 юни 2010 г. Цветан Гайд-арих